Седя си аз днес сутринта, рано-рано на една дъбова сянка с три смели момчета около мен. Или поне така се надявах. Имам предвид, че ако ме нападне мравка – ще я стъпчат, ако климатик тръгне да пада на главата ми – ще го хванат и ако отнякъде се появи Едуард с бял кон или сребристо волво кротко ще се оттеглят. Последното май не е проява на особена смелост, но няма значение.
Та седим си. Рано е, прохладно утро, птиците все още не са опържени, сварени в собствен сос, задушени или опечени от Слънцето и имат сили да свирукат. Пием студен чай, молим се климатика в отвратително горещата компютърна зала да е пуснат и се надяваме,че Зигмурунда (Христина Балинска) ще има благоприличието в близката една седмица да съобщи за наводнителни валежи из цялата страна. Или поне над региона ... над града ? Над училището? Пейката? И на малко сме доволни ...
И в този идиличен и перфектен момент на разбирателство, то не за друго, ами защото де що има жив човек се е замислил, изведнъж всичките ми илюзии за въртене на климатик над главата ми и стъпване на настъпваща армия от мравки се разбиха на пух и прах с репликата:
-Абе тея врабчета няма ли да се разкарат, писна ми от тях, страх ме е !
Шах и мат с дама пика !
Момче признава че го е страх ... от врабчета.
-Бря душо – обяснявам аз, майчински и закрилнически – не е птеродактил туй чудо. Няма планове да ти кълве главата, да ти накъса маратонките или да ти откъдне медальона. То и само се справя в живота, хич не му е до тебе.
-Ама не ти е влизало в терасата ! – започва защитата редник номер 3209 – Не знаеш какъв ужас е да си на 11, да смъкваш пране, щото майка ти ти е казала и изведнъж! – ТРЯС ! – врабчеее ! И то лети бе, неговата кожа! И кат’ те перне с крило къде ш’ ‘одиш?
-!?!?!?ΐήΰθǽưŒœ
What the hell?
Клатя глава и отпускам морно (в осем сутринта...) глава на стената.
Иде ми и аз като Йовков да въздъхна „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!” и да зацъкам с език . Разглеждам движението на една мравка с благопочитание, ‘щото, откакто врабчетата са страшни, може да ми се наложи сама да се справям с нея.
Само не знам, ако климатиците вземат да падат, какво правя?
Чакам Едуард с белият кон?
Хари Потър да го накара да левитира?
Фродо да изгори Пръстена и така климатика да изчезне?
Граф Монте Кристо с хилядите си слуги да дойде и да ме дръпне в прегръдките си, точно преди да съм стнала огромно розово петно под климатика?
Нъц. Сама ще си се дръпна и няма да пърхам красиво с мигли и да ми целуват ръка, обгърната в нежен бледожълт сатен.
И отново светът ми бива обърнат надолу с главата, след като редник номер 3210, с отличителни белези:
-ръст 188 см;
-тегло – недоказани 90кг;
-зловещ поглед;
-постоянно яде;
Изрича следните думи :
-Този страх, в теб, редник номер 3209, е само защото не те е гонило стадо щипалки.
Аз предавам Богу дух. Коси се влачат по земята, задъхвам се, пребледнявам, на ръба съм да припадна, но оставам в съзнание, за да чуя обяснението, дадено след като с мен се случиха всички тези бедствия, а редник номер 3211 (който още не е взел участие в тази история) гледа недоумяващо:
-Ами, като си на 5, като не можеш да плуваш и си позициониран в гигантски пояс, стадото щипалки е пределно опасно. Хем са гадни и не може да ги разкараш с ръка, хем си строго непохватно неподвижен и се носиш само от течението или вълнението, ама то и те са на същия хал, тей че погнат ли те, спасение нямаш.
Към този момент аз съм успяла да събера малко кислород и да вкарам малко цвят в лице и задавам пределно логичният въпрос:
-Абе вие, хорица, не можахте ли поне някакви логични страхове да си намерите? От високо, от люлки, от скорост, от скариди ...
Но тогава бях прекъсната от редник номер 3211, решил да докаже, че то ще отсрами номер 3209 и 3210 :
-Ми мен ме е страх от Трабанти, те горят!
7 часа по-късно, вече е 15часа, птиците вече са станали по Пекински, Хонг-Конгски, Токиовски и Киотовски и покрай мен минава Траби ...
петък, 22 май 2009 г.
събота, 16 май 2009 г.
Полетът - работно заглавие на един ...
... сценарий за късометражен филм.
участват: младо гадже Боряна; две момичета за поддържащи женски роли и две момчета за главна мъжка и поддържаща мъжка; много статисти.
декори: чешка бензиностанция, автобус, много стълби и много кафета.
Започва се с картина на пътуващ през нощта автобус по магистралата. Натоварен като керван.
Младото гадже Боряна сън я не лови. Слуша музика и разсъждава дали па не може да научи чешки само гледайки табелите и билбордовете.
6:30. Съботна сутрин. Студ. Мъгла. Слана. В далечината се виждат ветрогенератори. От движението им е ясно - много вятър духа. Близката рапица се поклаща като в разказ от Елин Пелин.
Керванът спира на бензиностанцията. Камилите под капака да хапнат.
Онова младо гадже тръгва да слиза.
Кадър как слиза уверено и стъпва на земята.
Превъртане назад.
Боряна става от седалката и тръгва към вратата. Опа, олюлява се, нищо, ке се оправи. Стълби. Първо стъпало. Второ ... ииии полет. Не, не над кукувиче гнездо. Приземяване върху най-близко стоящото момче.
Сконфузна ситуация, младо гадже Боряна се озовава в обятията на синеок младеж. (за ролята може да вземем ... РОБ...ърт)
Две от статистките, приятелки на младото гадже се хилят:
-Ей на това му се вика да паднеш в краката на мъж.
През това време тя се е изправила.
Статистка номер две подвиква:
-Бря, буля, по-внимателно де.
"Булята" е порядъчно изчервена. Подхилкванията продължават.
Повечето от статистите за притеснени за състоянието на въпросната. Дочуват се реплики от сорта на : "Сигуно е пияна"; "Не й е добре"; "Може би й е паднало кръвното".
Продължава експедицията към тоалетната за сутрешна мисия "Разплети косата и измии зъбите".
Младата буля се носи напевно ... към тротоара.
С когото имаше близка среща.
В ретроспекция се дава как се спъва в собствените си крака.
Твърдящите, че е пияна възтържествуват - имат доказателства! Никой не може да се спъва толкова често.
Двете поддържащи женски роли водят главната женска роля за ръчичка.
Как иначе - в кадър се вижда безупречният под на бензиностанцията, баш лъснат и мокър.
Следват разресвания на дълга коса самодивска, търкане на зъби и тем подобни.
Боряна вече е на път да забрави злополучните си преживявания и както е таман нагласена, сресана и направена се запътва да си вземе кафе. Подготовка за занятието включва:
-вадене на протмоне от чанта с размерите на малък сак;
-вадене на разговорник от същата;
-последен поглед в огледалото пред да излезе.
Опааааа, сОпри се. Уловка - огледалото е на прилежащата на врата стена. Девойката със разресани коси се отплЕсвА да се гледа и ... челен сблъсък със стената.
Играещите поддържащи женски роли се споглеждат и почват да си мислят много лоши неща.
За щастие главната героиня успява да излезе без злополучия и - о, чудо! - да отиде до бара.
С помощта на пръсти и разговорник успява да си поръча кафе. В същото време онзи зад бара (поддържаща мъжка роля) я гледа и си мисли дали тази е наред, след като навън я видя да пада два пъти в рамките на минута. Отзад са се приближили двенките ни познайници. Те услужливо поемат чашата на булята, че знае ли се кога ще успее да разлее кафето по себе си.
Чудесата продължават ... до достигането на автобуса.
Там отново се срещаме със старият ни познайник от падане номер едно. Той джентълменски подава ръка на тази тъй спъната девойка, неслучила на крака.
Но дотук не свършва всичко. Младата буля се спъва на пътеката, където РОБ...(ърт), извинете, главната мъжка роля, е спрял да я държи.
Пльоооооооос!
От предната част на автобуса се чува въпрос:
-Някой да е виждал Боряна?
Двете й дружки, превиващи се от смях, отговарят:
-Ей я на пода, лежи, пак се спъна.
*
*
*
*
Всички си излизат от салона. Няколко мързеливеца си седят и наблюдават сцената:
Младото гадже слиза по стълби, държаща се за синеокият младеж и един парапет. Завиват по площадката, той я пуска за малко, а тя безразсъдно пуска парапета.
Спъва се, пада с главата надолу, превърта се по стълбите, успява да хване парапета в цялата суматоха, но продължава да се изплъзва надолу. Синеокият младеж, окрилен прелита по стъпалата и със загрижен поглед застава над тресящото се тяло и отгръща косите на момичето.
Подава й ръка, казвайки:
-Стани де!!!
Тя избухва в още по-голям смях...
участват: младо гадже Боряна; две момичета за поддържащи женски роли и две момчета за главна мъжка и поддържаща мъжка; много статисти.
декори: чешка бензиностанция, автобус, много стълби и много кафета.
Започва се с картина на пътуващ през нощта автобус по магистралата. Натоварен като керван.
Младото гадже Боряна сън я не лови. Слуша музика и разсъждава дали па не може да научи чешки само гледайки табелите и билбордовете.
6:30. Съботна сутрин. Студ. Мъгла. Слана. В далечината се виждат ветрогенератори. От движението им е ясно - много вятър духа. Близката рапица се поклаща като в разказ от Елин Пелин.
Керванът спира на бензиностанцията. Камилите под капака да хапнат.
Онова младо гадже тръгва да слиза.
Кадър как слиза уверено и стъпва на земята.
Превъртане назад.
Боряна става от седалката и тръгва към вратата. Опа, олюлява се, нищо, ке се оправи. Стълби. Първо стъпало. Второ ... ииии полет. Не, не над кукувиче гнездо. Приземяване върху най-близко стоящото момче.
Сконфузна ситуация, младо гадже Боряна се озовава в обятията на синеок младеж. (за ролята може да вземем ... РОБ...ърт)
Две от статистките, приятелки на младото гадже се хилят:
-Ей на това му се вика да паднеш в краката на мъж.
През това време тя се е изправила.
Статистка номер две подвиква:
-Бря, буля, по-внимателно де.
"Булята" е порядъчно изчервена. Подхилкванията продължават.
Повечето от статистите за притеснени за състоянието на въпросната. Дочуват се реплики от сорта на : "Сигуно е пияна"; "Не й е добре"; "Може би й е паднало кръвното".
Продължава експедицията към тоалетната за сутрешна мисия "Разплети косата и измии зъбите".
Младата буля се носи напевно ... към тротоара.
С когото имаше близка среща.
В ретроспекция се дава как се спъва в собствените си крака.
Твърдящите, че е пияна възтържествуват - имат доказателства! Никой не може да се спъва толкова често.
Двете поддържащи женски роли водят главната женска роля за ръчичка.
Как иначе - в кадър се вижда безупречният под на бензиностанцията, баш лъснат и мокър.
Следват разресвания на дълга коса самодивска, търкане на зъби и тем подобни.
Боряна вече е на път да забрави злополучните си преживявания и както е таман нагласена, сресана и направена се запътва да си вземе кафе. Подготовка за занятието включва:
-вадене на протмоне от чанта с размерите на малък сак;
-вадене на разговорник от същата;
-последен поглед в огледалото пред да излезе.
Опааааа, сОпри се. Уловка - огледалото е на прилежащата на врата стена. Девойката със разресани коси се отплЕсвА да се гледа и ... челен сблъсък със стената.
Играещите поддържащи женски роли се споглеждат и почват да си мислят много лоши неща.
За щастие главната героиня успява да излезе без злополучия и - о, чудо! - да отиде до бара.
С помощта на пръсти и разговорник успява да си поръча кафе. В същото време онзи зад бара (поддържаща мъжка роля) я гледа и си мисли дали тази е наред, след като навън я видя да пада два пъти в рамките на минута. Отзад са се приближили двенките ни познайници. Те услужливо поемат чашата на булята, че знае ли се кога ще успее да разлее кафето по себе си.
Чудесата продължават ... до достигането на автобуса.
Там отново се срещаме със старият ни познайник от падане номер едно. Той джентълменски подава ръка на тази тъй спъната девойка, неслучила на крака.
Но дотук не свършва всичко. Младата буля се спъва на пътеката, където РОБ...(ърт), извинете, главната мъжка роля, е спрял да я държи.
Пльоооооооос!
От предната част на автобуса се чува въпрос:
-Някой да е виждал Боряна?
Двете й дружки, превиващи се от смях, отговарят:
-Ей я на пода, лежи, пак се спъна.
*
*
*
*
Всички си излизат от салона. Няколко мързеливеца си седят и наблюдават сцената:
Младото гадже слиза по стълби, държаща се за синеокият младеж и един парапет. Завиват по площадката, той я пуска за малко, а тя безразсъдно пуска парапета.
Спъва се, пада с главата надолу, превърта се по стълбите, успява да хване парапета в цялата суматоха, но продължава да се изплъзва надолу. Синеокият младеж, окрилен прелита по стъпалата и със загрижен поглед застава над тресящото се тяло и отгръща косите на момичето.
Подава й ръка, казвайки:
-Стани де!!!
Тя избухва в още по-голям смях...
-Ми махни ми се от крака де!
Тhe end !
неделя, 10 май 2009 г.
Едно кратко пътуване
У дома сме представители на видно изразена пътуваща нация. Един вид, като видим повече от три почивни дена си събираме крушите, ябълките и аспержите и палим ските нанякъде.
Последният път се събрахме две пътуващи семейства. Дотолкова обичащи пътя, че главите (или корените, или водораслите, има ли значение изобщо?) на семействата отдавна мечтаят за каравана. Или кемпер. Или обзаведен автобус. Защо не и совалка?
Та, на първи май, като трудолюбиви пчелички натоварихме две коли, в едната дори пералня за транспорт плюс 5 кила банани. Дестинацията е задбалканът – с програма за ден номер едно Калофер, Карлово и Сопот, нощувка в Хисар при баба и дядо, на следният ден Копривщица и ден номер три – багажите и у дома.
Тръгване. Дупки по пътя. Бензиностанции. Кафе, чай, тоалетна, кафе, минерална вода. Може и да не е в този ред.
Габрово. Шипка. Дупки. Мнооого дупки. Бананите забравени на пейка. Няяяяма нищо и в южна България ще да има. Ставайки въпрос за нещо южно – някой да се е опитвал да брои колко кратера има от южният склон на Шипка в един километър? Аз за 200 метра преброих 18 дупки. А от превала до изхода от прохода са 13 километра. Май не мога да броя до толкова, колкото дупки ще излязат.
Оооопа, забих се в голяма дупка с това отклонение. Секунда да изляза...
И тъй, добре дошли в задбалкана. Село Шипка. Някакво капанче покрай пътя. Бензиностанция. По дяволите, двучасово пътуване ни отнема 3 часа и половина!?
Рапица покрай пътя. Вали дъжд. Много дъжд.
Спиране в Калофер. Музей, център, паметник.
Гатанка – колко пъти може да завали в един час?
Отговор – прекалено много.
Сопот. Айде наново. Музей, метоха, център, паментик, старо училище. Цецо от „Това го знае всяко хлапе”. Водата е ледена.
Пътят към Карлово – няколко автокъщи. В едната има каравана. На връщане ще минем да я видим.
Наново всичко – музей, център, магазини. Гаден айрян в някакво заведение за бързо хранене. Я – банани. Тоя път да не ги забравим.
Излизаме от Карлово. Пере дъжд, та се къса. Минава и на градушка.
Но !!!
Караваната !!!
Половин минута по-късно и 5 литра вода по дрехите на всички се установява, че на караваната отгоре има две антени. Това е офис!
Пристигане в Хисар. Необикновена суша, имайки предвид неимоверното количество дъжд, което успя да се изсипе за един ден. Някой е запалил камината в къщата, всички са стоплени и сухи. Почва се приготвянето на вечеря. Може би вечерята на английската кралица е по-просто приготвяна от нашата. 3 вида салати – без маслини, без лук, без подправки. За всекиму по нещо. Разпрделяне на багаж.
Удивително е как жените можем да вземем за три дена два сака с дрехи. Плюс 3 чифта обувки. И лекарства, сякаш отиваме в страна от Третият свят. Най-малко.
Но да се върна на разпределянето на благата като банани, ябълки, мюсли и тем подобни джаджи. Но най-вече на едни многострадални ГЪБИ!
С тях имаше доста произшествия. Или по-точно с неизвестността на местонахождението им. Претърсихме цялата къща, включително избата и колибата на кучето. ГЪБИ не се намериха.
Ми тъй де, няма да ядем гъби, може да са отровни.
И тъкмо когато си мислехме, че битката е изгубена, някой слезе да вземе кафе от колата. И – находка! ГЪБИ !!! Урааа !
След като тъй важната за преживяване суровина във вид на гъби бе намерена, цялото племе се насади около масата, дружно наливайки се с дядовата анасонлиика, рядко падаща под 40 градуса. Универсална ракия – даже чисти.
И някъде на втората наздравица се чува въпросът, който накара племето дружно да се търкаля по пода от смях:
„Абе намерихме ли ГЪБИТЕ?”
Не бе. Никак даже. Неведомият се осведомява, че въпросните ГЪБИ са били в колата и са на сигурно в хладилника.
След още половин час, още една чаша ракия и мноооого манджа след това отново се задава въпросът:
„Някой да е виждал ГЪБИТЕ?”
Ъхъхъхъ. В радиус от 10 километра всички разбраха за нашите гъби, като в издирването им бяха включени спец-частите на ЦРУ, КГБ, ФБР, МИ-6 и Второ Районно.
Два часа по-късно всеки е легнал или свил се където намери за добре. Изпити са чудовищни количества бира, остатъци се намират от сок, студен чай и минерална вода.
Някъде от към галаткиката „Диванът” се чува гласът в пустиня:
„Абе изскочиха ли онея ГЪБИ отнякъде?”
След 10 минутният смях всички успяха да се сглобят и най-накрая някой промълви мъдро:
„Я и донесете ГЪБИТЕ, та да ги види и да кротне”.
Скачам аз кат` млада булка рано сутрин, отварям хладилника и почвам да ровя. Първи рафт. Втори рафт. Трети. На четвъртият рафт ГЪБИТЕ още не са намерени.
Ден номер две – дестинация Копривщица. Ще вдигаме възстание, т.к. денят е втори май, 133 години от Априлското възстание.
Наново всичко – път, багаж, батерии, якета. По-късно ще се установи, че якетата не бяха достатъчно.
Пристигане в Копривщица след пътя с над 200 завои (броих ги, но след 200 се отказах). Питаме някакъв човек накъде е старият град.
„Ми той целият град е стар.”
Да, логично и очаквано.
Упътване към центъра – следвайте шума. Удивително лесно.
Заставаме на някаква полянка да чакаме възстанието. Час номер едно : по центъра се разхождат деца, момичета и стари жени в народни носии. Упорито си вярвам, че това е част от възстановката – разнасят си клюки.
Час номер две. Продължават разходките. Времето се променя с удивителна скорост. Дъждец. Дъжд. Мрачно. Мъгла. Дъжд. Слънце. Слънце+ дъжд.
Почва пристигането на някакви „лъскави” хора. Японци. Едно японче упорито се опита то да ни вдигне възстанието.
Час номер три. Пристига дори японският посланик. През това време бяха изговорени една камара идотщини, най-забавните из които;
„То затова не им е успяло възстанието – като им гледам организацията ...”
и :
„А стига бе, то руснаците ще дойдат още малко!”
Почва се!
Гърмения, пушки, пищови, коне, трупове. Пълна програма. Включваща и музеи след това.
Отклонение – който реши да обикаля музеите да се уреди с търпение, що се отнася за намирането на музея на Бенковски. Аз лично 3 пъти се загубих в търсенето.
След уморителният ден по пътя назад установихме, че дупките не са се увеличили за 6 часа. Плюс за българската инфраструктура.
Връщането, осъществено на ден трети се оказа забавно преживяване. След като на отиване превозихме една пералня, в семейството се възцари спокойствие, че поне на връщане ще има мир, спокойствие и пространство в колата.
Да, ама не. Нъц. На връщане ще се превозва втора пералня.
Мълчанието бе многозначително.
Та това бе краткото ни пътуване. Отбелязано с много дъжд, малко гъби, две перални и много гърмежи.
Последният път се събрахме две пътуващи семейства. Дотолкова обичащи пътя, че главите (или корените, или водораслите, има ли значение изобщо?) на семействата отдавна мечтаят за каравана. Или кемпер. Или обзаведен автобус. Защо не и совалка?
Та, на първи май, като трудолюбиви пчелички натоварихме две коли, в едната дори пералня за транспорт плюс 5 кила банани. Дестинацията е задбалканът – с програма за ден номер едно Калофер, Карлово и Сопот, нощувка в Хисар при баба и дядо, на следният ден Копривщица и ден номер три – багажите и у дома.
Тръгване. Дупки по пътя. Бензиностанции. Кафе, чай, тоалетна, кафе, минерална вода. Може и да не е в този ред.
Габрово. Шипка. Дупки. Мнооого дупки. Бананите забравени на пейка. Няяяяма нищо и в южна България ще да има. Ставайки въпрос за нещо южно – някой да се е опитвал да брои колко кратера има от южният склон на Шипка в един километър? Аз за 200 метра преброих 18 дупки. А от превала до изхода от прохода са 13 километра. Май не мога да броя до толкова, колкото дупки ще излязат.
Оооопа, забих се в голяма дупка с това отклонение. Секунда да изляза...
И тъй, добре дошли в задбалкана. Село Шипка. Някакво капанче покрай пътя. Бензиностанция. По дяволите, двучасово пътуване ни отнема 3 часа и половина!?
Рапица покрай пътя. Вали дъжд. Много дъжд.
Спиране в Калофер. Музей, център, паметник.
Гатанка – колко пъти може да завали в един час?
Отговор – прекалено много.
Сопот. Айде наново. Музей, метоха, център, паментик, старо училище. Цецо от „Това го знае всяко хлапе”. Водата е ледена.
Пътят към Карлово – няколко автокъщи. В едната има каравана. На връщане ще минем да я видим.
Наново всичко – музей, център, магазини. Гаден айрян в някакво заведение за бързо хранене. Я – банани. Тоя път да не ги забравим.
Излизаме от Карлово. Пере дъжд, та се къса. Минава и на градушка.
Но !!!
Караваната !!!
Половин минута по-късно и 5 литра вода по дрехите на всички се установява, че на караваната отгоре има две антени. Това е офис!
Пристигане в Хисар. Необикновена суша, имайки предвид неимоверното количество дъжд, което успя да се изсипе за един ден. Някой е запалил камината в къщата, всички са стоплени и сухи. Почва се приготвянето на вечеря. Може би вечерята на английската кралица е по-просто приготвяна от нашата. 3 вида салати – без маслини, без лук, без подправки. За всекиму по нещо. Разпрделяне на багаж.
Удивително е как жените можем да вземем за три дена два сака с дрехи. Плюс 3 чифта обувки. И лекарства, сякаш отиваме в страна от Третият свят. Най-малко.
Но да се върна на разпределянето на благата като банани, ябълки, мюсли и тем подобни джаджи. Но най-вече на едни многострадални ГЪБИ!
С тях имаше доста произшествия. Или по-точно с неизвестността на местонахождението им. Претърсихме цялата къща, включително избата и колибата на кучето. ГЪБИ не се намериха.
Ми тъй де, няма да ядем гъби, може да са отровни.
И тъкмо когато си мислехме, че битката е изгубена, някой слезе да вземе кафе от колата. И – находка! ГЪБИ !!! Урааа !
След като тъй важната за преживяване суровина във вид на гъби бе намерена, цялото племе се насади около масата, дружно наливайки се с дядовата анасонлиика, рядко падаща под 40 градуса. Универсална ракия – даже чисти.
И някъде на втората наздравица се чува въпросът, който накара племето дружно да се търкаля по пода от смях:
„Абе намерихме ли ГЪБИТЕ?”
Не бе. Никак даже. Неведомият се осведомява, че въпросните ГЪБИ са били в колата и са на сигурно в хладилника.
След още половин час, още една чаша ракия и мноооого манджа след това отново се задава въпросът:
„Някой да е виждал ГЪБИТЕ?”
Ъхъхъхъ. В радиус от 10 километра всички разбраха за нашите гъби, като в издирването им бяха включени спец-частите на ЦРУ, КГБ, ФБР, МИ-6 и Второ Районно.
Два часа по-късно всеки е легнал или свил се където намери за добре. Изпити са чудовищни количества бира, остатъци се намират от сок, студен чай и минерална вода.
Някъде от към галаткиката „Диванът” се чува гласът в пустиня:
„Абе изскочиха ли онея ГЪБИ отнякъде?”
След 10 минутният смях всички успяха да се сглобят и най-накрая някой промълви мъдро:
„Я и донесете ГЪБИТЕ, та да ги види и да кротне”.
Скачам аз кат` млада булка рано сутрин, отварям хладилника и почвам да ровя. Първи рафт. Втори рафт. Трети. На четвъртият рафт ГЪБИТЕ още не са намерени.
На шестият рафт отправям вечната реплика:
"Някой виждал ли е гъбите?"
Ден номер две – дестинация Копривщица. Ще вдигаме възстание, т.к. денят е втори май, 133 години от Априлското възстание.
Наново всичко – път, багаж, батерии, якета. По-късно ще се установи, че якетата не бяха достатъчно.
Пристигане в Копривщица след пътя с над 200 завои (броих ги, но след 200 се отказах). Питаме някакъв човек накъде е старият град.
„Ми той целият град е стар.”
Да, логично и очаквано.
Упътване към центъра – следвайте шума. Удивително лесно.
Заставаме на някаква полянка да чакаме възстанието. Час номер едно : по центъра се разхождат деца, момичета и стари жени в народни носии. Упорито си вярвам, че това е част от възстановката – разнасят си клюки.
Час номер две. Продължават разходките. Времето се променя с удивителна скорост. Дъждец. Дъжд. Мрачно. Мъгла. Дъжд. Слънце. Слънце+ дъжд.
Почва пристигането на някакви „лъскави” хора. Японци. Едно японче упорито се опита то да ни вдигне възстанието.
Час номер три. Пристига дори японският посланик. През това време бяха изговорени една камара идотщини, най-забавните из които;
„То затова не им е успяло възстанието – като им гледам организацията ...”
и :
„А стига бе, то руснаците ще дойдат още малко!”
Почва се!
Гърмения, пушки, пищови, коне, трупове. Пълна програма. Включваща и музеи след това.
Отклонение – който реши да обикаля музеите да се уреди с търпение, що се отнася за намирането на музея на Бенковски. Аз лично 3 пъти се загубих в търсенето.
След уморителният ден по пътя назад установихме, че дупките не са се увеличили за 6 часа. Плюс за българската инфраструктура.
Връщането, осъществено на ден трети се оказа забавно преживяване. След като на отиване превозихме една пералня, в семейството се възцари спокойствие, че поне на връщане ще има мир, спокойствие и пространство в колата.
Да, ама не. Нъц. На връщане ще се превозва втора пералня.
Мълчанието бе многозначително.
Та това бе краткото ни пътуване. Отбелязано с много дъжд, малко гъби, две перални и много гърмежи.
събота, 9 май 2009 г.
За блогът, мен, сандалите, студеният чай и семейство Кълън
С днешното си събуждане установих, че е много слънчев ден. Достатъчно слънчев, та да успея да нахлузя сандалите за разходка из Търново. Разходка, съпътствана от студен чай и няколко сватби по улиците на старопрестолният град. Хъх, отплеснах се, започнах да звуча (!?!?!?) като патетична водеща на програмата на селското читалище на с. Долно Нанагорнище по случай сборът.
А имах намерението да пиша за общото звено между:
-сандали;
-студен чай;
-блогът;
-семейство Кълън.
Логичният отговор е – аз. Обожавам пролетта, когато е достатъчно топла за сандали, както и късна есен и белоснежната зима. Студеният чай е притурка само за пролетта, температурите под 10 градуса повече ме предразполагат за горещ шоколад с канела, отколкото лимончета и лед в чаша. Накратко това съм аз – детенце дори след 16 години, ухилена и рошава, вечно замечтана за някое малко по-романтично измерение и доста спъната (следствие на замечтаността сигурно). И след като тази личност, т.е. аз, ще води блогът явно последният ще направи компромиси и ще приюти произаични дневни теми като праха по улиците и трудно разопаковащият се хляб, преплетени с малко романтика, много мечти и известно количество Twilight. Но не прекалено много, кръвта като начин на препитание не ме блазни особено.
Идеята да почна да пиша ми бе дадена от друга блогърка тук, след като тя хареса стила ми на писане. Тук трябва да отбележа – докато четете писаното тук си представяйте някой, който постоянно мята ръце, крака, коси или каквото намери за добре. Един вид някой много несръчен. И експресивен. Момиче на ръст под 170, вечно рошава коса и притежаващо странната възможност да се озове под стола докато обяснява Брауновото движение. Наподобявайки го.
Засега – толкова. Първият пост ще приключи с глътка студен чай, козунак със стафиди и точка. Ето я - .
А имах намерението да пиша за общото звено между:
-сандали;
-студен чай;
-блогът;
-семейство Кълън.
Логичният отговор е – аз. Обожавам пролетта, когато е достатъчно топла за сандали, както и късна есен и белоснежната зима. Студеният чай е притурка само за пролетта, температурите под 10 градуса повече ме предразполагат за горещ шоколад с канела, отколкото лимончета и лед в чаша. Накратко това съм аз – детенце дори след 16 години, ухилена и рошава, вечно замечтана за някое малко по-романтично измерение и доста спъната (следствие на замечтаността сигурно). И след като тази личност, т.е. аз, ще води блогът явно последният ще направи компромиси и ще приюти произаични дневни теми като праха по улиците и трудно разопаковащият се хляб, преплетени с малко романтика, много мечти и известно количество Twilight. Но не прекалено много, кръвта като начин на препитание не ме блазни особено.
Идеята да почна да пиша ми бе дадена от друга блогърка тук, след като тя хареса стила ми на писане. Тук трябва да отбележа – докато четете писаното тук си представяйте някой, който постоянно мята ръце, крака, коси или каквото намери за добре. Един вид някой много несръчен. И експресивен. Момиче на ръст под 170, вечно рошава коса и притежаващо странната възможност да се озове под стола докато обяснява Брауновото движение. Наподобявайки го.
Засега – толкова. Първият пост ще приключи с глътка студен чай, козунак със стафиди и точка. Ето я - .
Абонамент за:
Публикации (Atom)
