Кратко повествование за тримата редници номер 3209,3210 и 3211

Седя си аз днес сутринта, рано-рано на една дъбова сянка с три смели момчета около мен. Или поне така се надявах. Имам предвид, че ако ме нападне мравка – ще я стъпчат, ако климатик тръгне да пада на главата ми – ще го хванат и ако отнякъде се появи Едуард с бял кон или сребристо волво кротко ще се оттеглят. Последното май не е проява на особена смелост, но няма значение. 
Та седим си. Рано е, прохладно утро, птиците все още не са опържени, сварени в собствен сос, задушени или опечени от Слънцето и имат сили да свирукат. Пием студен чай, молим се климатика в отвратително горещата компютърна зала да е пуснат и се надяваме,че Зигмурунда (Христина Балинска) ще има благоприличието в близката една седмица да съобщи за наводнителни валежи из цялата страна. Или поне над региона ... над града ? Над училището? Пейката? И на малко сме доволни ... 
И в този идиличен и перфектен момент на разбирателство, то не за друго, ами защото де що има жив човек се е замислил, изведнъж всичките ми илюзии за въртене на климатик над главата ми и стъпване на настъпваща армия от мравки се разбиха на пух и прах с репликата:
-Абе тея врабчета няма ли да се разкарат, писна ми от тях, страх ме е !
Шах и мат с дама пика ! 
Момче признава че го е страх ... от врабчета. 
-Бря душо – обяснявам аз, майчински и закрилнически – не е птеродактил туй чудо. Няма планове да ти кълве главата, да ти накъса маратонките или да ти откъдне медальона. То и само се справя в живота, хич не му е до тебе. 
-Ама не ти е влизало в терасата ! – започва защитата редник номер 3209 – Не знаеш какъв ужас е да си на 11, да смъкваш пране, щото майка ти ти е казала и изведнъж! – ТРЯС ! – врабчеее ! И то лети бе, неговата кожа! И кат’ те перне с крило къде ш’ ‘одиш?
-!?!?!?ΐήΰθǽưŒœ
What the hell? 
Клатя глава и отпускам морно (в осем сутринта...) глава на стената. 
Иде ми и аз като Йовков да въздъхна „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!” и да зацъкам с език . Разглеждам движението на една мравка с благопочитание, ‘щото, откакто врабчетата са страшни, може да ми се наложи сама да се справям с нея. 
Само не знам, ако климатиците вземат да падат, какво правя? 
Чакам Едуард с белият кон? 
Хари Потър да го накара да левитира? 
Фродо да изгори Пръстена и така климатика да изчезне? 
Граф Монте Кристо с хилядите си слуги да дойде и да ме дръпне в прегръдките си, точно преди да съм стнала огромно розово петно под климатика? 
Нъц. Сама ще си се дръпна и няма да пърхам красиво с мигли и да ми целуват ръка, обгърната в нежен бледожълт сатен. 
И отново светът ми бива обърнат надолу с главата, след като редник номер 3210, с отличителни белези: 
-ръст 188 см;
-тегло – недоказани 90кг;
-зловещ поглед;
-постоянно яде;
Изрича следните думи : 
-Този страх, в теб, редник номер 3209, е само защото не те е гонило стадо щипалки.
Аз предавам Богу дух. Коси се влачат по земята, задъхвам се, пребледнявам, на ръба съм да припадна, но оставам в съзнание, за да чуя обяснението, дадено след като с мен се случиха всички тези бедствия, а редник номер 3211 (който още не е взел участие в тази история) гледа недоумяващо:
-Ами, като си на 5, като не можеш да плуваш и си позициониран в гигантски пояс, стадото щипалки е пределно опасно. Хем са гадни и не може да ги разкараш с ръка, хем си строго непохватно неподвижен и се носиш само от течението или вълнението, ама то и те са на същия хал, тей че погнат ли те, спасение нямаш. 
Към този момент аз съм успяла да събера малко кислород и да вкарам малко цвят в лице и задавам пределно логичният въпрос: 
-Абе вие, хорица, не можахте ли поне някакви логични страхове да си намерите? От високо, от люлки, от скорост, от скариди ...
Но тогава бях прекъсната от редник номер 3211, решил да докаже, че то ще отсрами номер 3209 и 3210 : 
-Ми мен ме е страх от Трабанти, те горят! 
7 часа по-късно, вече е 15часа, птиците вече са станали по Пекински, Хонг-Конгски, Токиовски и Киотовски и покрай мен минава Траби ...